В претъпканите ми си с рев, кикот и памперси дни намирам 2 часа „за себе си“, както казват повечето „мами“. По-точно – за ръцете си, клетите, защото на нищо не приличат вече. Е, не мога да мия чинии с ръкавици! Или ръкавицата се изплъзва, или чинията, като жонгльор съм пред мивката, но половината сервиз за хранене се пресели в един по-добър свят, в който хората пипат по-нежно.  

Моето мило ми купи миялна, обаче не обичам миризмата в нея, изпитвам някаква изначална неприязън към тази машина, прилича ми на чудовище (тук ще се изкажат психолозите). Еколозите да мълчат, защото колко вода и препарат ще изхабя за три чинии, пет чаши и една-две тенджери?! Вярно, изварявам бибероните, но пък четох, че нямало нужда, щом детето стане на 2, така че… И, като един пълноценен нов родител, ви умолявам: не ми говорете за баланса между работа и семейство, между семейството и онова пословично „време за себе си“.

Няма такъв баланс, няма такова време! Луда станах с моето слънчице, докато по три пъти на ден прибирам играчките от пода, за да може да ги разсипе пак след 5 минути, да тичам до магазина със силен старт, само и само 15 минути да съм на друго място, да люшкам по половин час, докато заспи, да оставя заспалото херувимче в леглото и то да писне моментално… Ще ме познаете по безумния поглед, рошавата коса, но и по изпочупените нокти.  

Само дето още не си ги гриза, но и това ще стане, ако не отида на маникюр. Мога, разбира се, че мога и сама да ги изрежа и изпиля. Даже го правя сравнително редовно, докато чакам пилето да се свари и преглеждам фейсбука. Но въпросът е в глезотията, защото „крайно време ви е да се поглезите“, както казва една астроложка. Не че вярвам… Избирам си „по-спокоен“ ден, в който майка ми идва да се видим и да погледа детето следобед, докато аз гледам в точка. Записах си час, уговорих мама да мине през салона за маникюр, за да вземе 2-годишната ми Никол, и да си извъртя един гел лак ей така, все едно ми е втора природа. 

След дълга разходка на чист въздух, през която детето НЕ ЗАСПИВА в количката, пристигаме на уреченото място. Няма я мама. Влизаме в салона, да не би да ме чака вътре – не. Люлея количката по навик, което е нелепо, защото детето и без това се друса в нея, а жената зад лаковете ме гледа с питащи очи. Аз, леко, но не особено сконфузена (все още), ѝ обяснявам, че всичко е наред, въпрос на минута. Звъня на мама, не вдига.  

Маникюристката взема инициативата в свои ръце: „Хайде, да започваме, майка ви сигурно всеки момент ще дойде.“ Колко да е сигурно… Пак звъня, докато намествам количката, така че да не пречи на останалите. Детето гледа все едно сме в зоологическата градина, а майка ми този път вдига!  

- Маме, къде си, чакам те в салона, Ники е с мен, нали се бяхме разбрали... 

- Ох, маме, няма да дойда. 

- Какво става, забрави ли, нали имахме уговорка? 

- Лекарката сега точно си тръгна, даде ми успокоително, вие ми се свят, съжалявам много. 

- …Лекувай се мамо, бързо да оздравяваш… 

Какво му е смешното на всичко дотук, ще попитате, защо е в рубриката „забавно“? И аз се чудя, особено след всичко, което се случи по-нататък. Представете си на забързан каданс как топя във ваничката лявата си ръка, а с дясната бърша устата на детето ми – доста неудобно, защото сме го позиционирали от ляво и съм се извила в някакъв безумен шпагат с ръце. Ники, почти изправена в количката, балансира без ръце, защото е стиснала с всичка сила шоколадово яйце, подарено ѝ от съпричастна госпожа, чакаща за подстригване. Кожичките ми не са омекнали, но няма за кога да чакаме, решаваме единодушно с маникюристката и тя тъкмо да премести ваничката от другата ми страна, когато детето решително хвърля яйцето. То омазва бебешкото одеялце, защото вече е и настъпено, докато Ники грабва ваничката и си я изсипва на главата. Най-хладнокръвно, като че ли го прави всеки ден, маникюристката ми подава някаква хавлийка да му избърша косата и носи нова пълна купичка с топла вода. През главите ни минава една и съща мисъл:

Очевиднотрябвадапобързаме! Докато на ум се прощавам с несбъднатия ми гел лак, се надявам поне на обикновен – ще стане бързо, а ще ми изсъхне навън. Надеждите ми за какъвто и да било лак обаче са попарени в мига, в който дъщеря ми вижда дунапренчетата за омбре ефект. Без да се бави, Никол грабва няколко и ловко си ги пъха в устата.  

Вадя олигавени дунапренчета, Слава Богу, че не се задави с тях!, докато маникюристката избутва кожичките на показалеца ми. Детенцето обаче е докопало и пакетчето със защитни лепенки и един лакочистител. Започваме оформянето на ноктите и… Това беше хора! Хлапето се наклони надолу с главата в количката, скочих да го хвана, а лаковете се разхвърчаха във всички страни. Маникюристката имА сили да се усмихне и да каже: „Е, може би друг път…“